Отшумяха празничните правешки фанфари, отгърмяха славословните речи на пожизнените тодорживкови роби, расея се вонята на деветосептемврийските безплатни кебапчета и заглъхнаха умилителните стонове на „Срещата на поколенията“, организирана от Кадиев и Овчаров.
Дойде време за нещо автентично. Време за спомняне на всекидневния ужас при реалното властване на деветосептемврийските каскети.
Ужасът, надвиснал винаги и навсякъде през онези години. Въпреки безгрижните сватбените веселби, приятелските задушевни вечеринки, кипящите от къде скрита, къде открита еротика средношколски и студентски бригади, ентусиазма на футболните мачове и свободата на туристическите походи из Рила и Пирин – въпреки и едновременно с всичко това ужасът на милиционеро-социализма бе постоянно сред нас, над нас, зад нас и между нас.
Нека следните два документа припомнят на едни или разкрият за пръв път на други какво означаваше да живееш в комунистическия рай.
Първият е от семейния архив. Удостоверението е издадено на името на починалата скоро след това моя леля Милка. Току що завършила живопис в Художествената академия, тя желае да рисува пейзажи от натура. Оказва се, че за такава дейност е необходимо разрешение на „Народната милиция“.
А може ли да е другояче? След преврата на 9 септември 1944 г. от художествения живот са изхвърлени големите имена на нашето изобразително изкуство. Забраната за рисуване (!), за занимаване изобщо със живопис над едни трае няколко години, над други не е вдигната с десетилетия. Майстори на четката от европейски мащаб като Никола Танев, Кирил Цонев, Вера Недкова, Константин Щъркелов, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Стоян Сотиров (преди да се пречупи през 60-те години), Борис Коцев или Бистра Винарова (съпругата на Симеон Радев) са лишени от правото да творят…
Свидетелство за установилия се още през 1947 г. комунистически всеобщ контрол на творчеството, това удостоверение разрешава на приносителката да „рисува пейзажи и битови картини из цялата страна и крайбрежието“… При това обаче младата художничка се задължава „при посещаване на населен пункт за рисуване“ да се яви в милицията и да си завери там удостоверението. Така милиционерите ще могат да упражняват бдителен надзор за сюжета на пейзажите (а защо не и за стила и художествените средства на изображението?)
Другият документ ми бе изпратен неотдавна като копие. От 1950 г. е и за мен съдържанието му е наситено с необикновена изобличителна сила. „Народната власт“ с едно драсване те обявява за „кулак“. Теб и родът ти. Но как страшно прокънтява това скрибуцане на перото в ръката на полуграмотния шумкарски партиен секретар! Как съсипва то живота на няколко поколения! На какъв глад и мизерно съществуване се обричат цели семейства! Можем ли въобще днес да си представим какво е било с десетилетия всекидневието в Ябланица на тези семейства – Якимови, Маркови, Влахови…?
А като метафорична подигравка накрая в раната се досипва великодушно и това: „да не се ползват от никакви услуги по магазините, ресторантите, сладкарниците… освен от сол“.
Варварство. Дошло директно от най-мрачните низини на човешката история…
Милен Радев