В сметките бяха прибавени и сражавалите си с часове група нелегални, дошли със самолет от СССР и пуснати погрешка през септември 1941 г. край с. Божурово, вместо в Старозагорско, откъдето са и четиримата българи от парашутистите. Единият - радист е съветски гражданин, руснак от Москва.
След като са обградени от полицейски части и поканени да се предадат, „гостите” откриват огън. Загиват всички, но успяват да убият един полицейски офицер и един полицай, както и да ранят някой от полицаите и агентите.
Добруджанци не оказват никакво съдействие на нелегалните. Така е при гибелта на Д. Орлов, така и при парашутистите. Напротив, още при откриването им населението незабавно предупреждава властите. Това е „въоръжената съпротива” в Добричко. Освен нея като актив на антифашистката борба са изкопани няколко скривалища. Двете с най-активна активна дейност са това в къщата на Вида и Митю Василеви и в дома на Кръстинка и Атанас Николови в Добрич. Първото е разположено в стаята, където е плетачната машина на В. Димитрова. При арестуването й през м. май 1944 г. Вида е подложена на жесток побой в полицията, но мълчи, докато не изтече определеният срок, дал възможност на заварените при ареста скрити видни партийни функционери /Д. Чанев и Л. Теолов/ да напуснат и се спасят.
Скривалището в семейство Николови оставя неразкрито. В него намират убежище нелегални от Добричко и Варненско. Там се приютява и раненият Валентин Бояджиев, участник в престрелката с полицията в Добрич, при която е убит Т. Сотиров.
Кръстинка и Атанас Николови си останаха скромни обикновени хора, въпреки заслугите им. Те не поискаха никакви привилегии, нито за себе си, нито за синовете си. Единият от тях е талантливият футболист на ФК „Добруджа” от годините ни в елитната А РФГ Христо Атанасов /Бункера/.
Издавани са и няколко печатни материали. Такъв е „Бюлетин” на ОК на БКП – Варна, който от средата на 1942 г- се печати в скривалището на В. Димитрова. В с. Земенци Йордан Сарафов /Дядката/ прави опити да издава нещо като вестник – „Селска защита”, „Народно освобождения”, но ефектът им е нулев.
Два броя на лист от тетрадка през 1942 г. в Добрич излиза и в. „Пробуда” – първият в България отечественофронтовски вестник, според основателят му Димитър Бошнаков. Букви за него са осигурени от Божидар Давидов, който работи в печатницата на в-к „Добруджански глас” на Любен Станчев. Тиражът на тези 4 страници от тетрадка е около 70 бр.
Официално в Добричко от 1944 г. има нелегални, сформирани са и партизански чети, но това си остава предимно като пожелание. Защото тези партизани добиват кураж да се проявят чак в първите дни на м. Септември 1944 г., когато Червената армия е вече на българо-румънската граница и всеки ден ще я премине. Тогава партизаните отмъщават /убиват/ няколко предатели – на парашутистите, на Д. Орлов и Ал. Гичев.
С това фактически /без безбройните срещи и заседания/ се изчерпва реалният актив и затвора в Добричко. Има и арести. Особено се препълват ареста и затвора в Добрич през м. май 1944 г. Тогава във Варна става провал, арестувани са функционери на БКП, които се разприказват и посочват имена в Добрич. При ареста им те се разприказват още повече и се стига до ареста на 150, а според някой източници и на 170 души. Трийсет от тях са освободени, след като се вижда, че нямат нищо общо със съпротивата. От останалите не е осъден никой, прехвърлени са във Варненския затвор и живи и здрави посрещат 9.9.1944 г.
„НАРОДНИЯТ СЪД” НЕ СИ ПОПЛЮВА
Пипа яко. Заседанията му продължават от 21 февруари до 8 март 1945 г. Подсъдимите, които прекарват повече от 5 месеца в затвора, и там правят „самопризнания”, нямат некакъв шанс. Присъдите им са определени отдавна и то на друго място… На 20 февруари в Добрич излиза брой единствен на в-к „Народен съд” – орган на ОК на ОФ в Добрич. Негов редактор е Тодор Ганчев, който е и първият гл. редактор на в-к „Добруджанска трибуна”. В уводната статия „Агентите на хитлеризма”, авторът Т. Ганчев с призива: „И днес, от свой съд, от Народния съд, изстрадалият български народ иска едно … ВЪЗМЕЗДИЕ! И то, убедени сме, ще бъде отразено в строгите, но справедливи присъди на Добричкия Народен съд.”
Цитирани са и думите на главния народен обвинител Георги Петров: „Народен съд! Народен съд над всички виновници и предатели – ето нестихващият лозунг, който се изтръгва от мощната снага на изстрадалия български народ. И нито крачка назад, нито миг на снисхождение на виновниците!”
За срам на юристите, кметът на Добрич Димитър Върбанов /адвокат/ в статията си „Народният съд, подсъдимите и защитата” призовава7 „А защитниците на подсъдимите на 21 февруари ще трябва да помнят добре: да се държат и проявяват пред Народния съд само като отечественофронтоваци и подчертаващи в своите речи, че виновниците за катастрофата на България не могат да бъдат третирани с християнско милосърдие.”
Така наставлява своите колеги др. Върбанов, които и без това са уплашени и твърдо убедени, че с него не могат да помогнат. Според кмета излиза, че 86-те обвиняеми в Добрич са виновни за „националната катастрофа на България”, сякаш те са управлявали страната след като Германия напада СССР на 22 юни 1941 г.!...
В този вестник има и още призиви за смъртно наказание, поместени са и „признания” на Любен Станчев, на Георги Семов, на Илия Карагьзов, на агенти и полицаи. Но няма и дума на какъв режим са подложени подсъдимите през 150-те дни в затвори и арести. Никъде не срещнах публикации за хода на процеса и държанието на подсъдимите. Залата на тогавашното кино „Родина”, където заседава съда, е строго охраняема, в нея се допускат само проверени хора.
За сметка на тази неинформираност, местният печат бомбастично отразява народните акции. Във в-к „Народно дело” – Варна, в бр.160/1.3.1945 г. помества информация от Ив. Трифонов, озаглавена „20 000-хиляден митинг в Добрич. Взета резолюция: „Народният съд иска смърт на фашистите!”
Не остава доволен от цифрата в-к „Добруджанска трибуна” и в броя си от 3.3 същата година отпечатва голямо заглавие: „Грандиозен митинг за Народния съд. 30 000 души се отзоваха на апела на ОК на ОФ и взеха участие в този невиждан за Добрич по размерите си митинг!”
В изданията през 1968 г. „История на гр. Толбухин” от авторски колектив, на стр. 409 се чете: „Според статистически сведения през 1943 г. броят на населението му /на Добрич/ е 30 630 души.”
„Народната” воля е изпълнена. Добричкият „народен съд” издава тежки присъди: 19 обвиняеми са осъдени на смърт, голямата част получават доживотни и многогодишни наказания, неколцина са обявени за невиновни. Присъдите се придружават от големи глоби /смъртните трябва да заплатят по 3 милиона лв./ Конфискувано им е и цялото имущество.
Присъдата е прочетена на 8 март 1945 г. и още същата вечер смъртниците са разстреляни и заровени в един общ гроб в края на старите добрички гробища, където днес е мемориалът на Хан Аспарух.
Присъдата засяга и семействата на осъдените. Те остават без средства, дълго време не ги допускат до работа, децата им нямат право да следват във висшите учебни заведения, служат като трудоваци, не им се разрешават задгранични пътувания. Проклятието засяга дори и внуците им, които тръпнеха в очакване на последствията, попълвайки графата: „Имате ли близки и роднини осъдени от Народния съд?”
45 години гробът на мъчениците тънеше в забрава, потънал в бурени. Той беше табу, дори на семействата им не бе разрешено да сложат някакъв възпоминателен знак. Чак след рухването на тоталитаризма Съюзът на репресираните след 9.9.1944 г. осигури поставянето на един железен кръст. И днес, след 65 години от тяхната гибел, няма нито улица, нито училище, няма нищо кръстено, поне на големите патриоти и талантливи журналисти, безстрашни бойци срещу румънската окупация на Южна Добруджа Любен Станчев и Яне Хаджиянев-Калиакренски. Кой им е крив, че не се служили на чужди държави, а на България!


Йовчо КАРАМФИЛОВ